(част първа - "Майната му на всичко, отивам на морето!)
България! София! Средата на юни!
Жега като за световно по време на европейското по футбол в Полша и Украйна! От
две седмици температурата на въздуха не беше падала под тридесет градуса, което правеше столицата
гореща като казан от Ада и караше всички, които са стояли на слънце повече от петнадесет минути да гледат с поглед като на
изгубен в пустиня пингвин! По „Витошка” бяха строени черните мерцедеси,
които изглеждаха, сякаш всеки момент ще се стопят под парещите лъчи на
слънцето, по „Графа” мудно пълзяха трамваи следвани от местните тарикати с коли
„бегачки” които се правеха на хитри и се опитваха да минават веднага след трамвая
преди ватмана да е вдигнал колчето, което излиза от земята и препречва пътя на
същите тези тарикати. Някой успяваха да
минат а някой не...оставаха вдигнати на тридесет сантиметра от земята
като паметник на глупостта! Даже и на „Попа” нямаше жива душа...място на което
обикновенно яйце да хвърлиш, няма къде
да падне. По прашните и нажежени тротоари се движеха малко хора – предимно
офисни плъхове в костюми със залепнали за гърбовете им ризи и стичащ се по
потните им лица водопад от малки капчици и лентяйстващи ученици във ваканция. Просяк
облечен с нещо, което може би преди двадесет години е било палто от изкуствена
кожа, а сега приличаше на огромен сборник от кръпки зашити една върху друга,
маратонки „Ромика” – гордостта на комунистическото производство и брада като на
митрополит с линкълн стоеше точно на ъгъла до светофара в най – големия пек и
вяло, даже без да говори, протягаше ръка за милостиня към без това изнервените
и врящи в собствен сос минувачи. Точно в този просяк се блъсна и нашият герой.
Беше се зазяпал в една мацка, чиито гърди бяха една бройка по – големи от на
Памела Андерсън и докато гледаше и си представяше как им се радва отблизо
нашият човек се шибна в просяка със всичка сила от което паничката със
стотинките описа парабола във въздуха, каквато само топка хвърлена от Майкъл Джордан можеше да опише, и всичките два лева
и тридесет и пет стотинки се раззвъняха по паважа:
- - Абе къде си застанал тука, да те еба у просяка
тъп, пребих се заради тебе! – каза му нашият човек.
Просяка бавно започна да събира
разсипаните си пари, докато този който се блъсна в него продължи да псува и да
се отдалечава! Сега е и времето да се запознаете с този който се отдалечаваше.
***
Човекът който
се отдалечаваше беше известният в триъгълника от улици „Графа – Раковска – Хан
Крум”, „трето поколение” софиянец Софиян
Провинцов, висок метър и осемдесет и пет и слаб, та чак мършав младеж, на който баба му беше проплакала в село
Петърч, а дядо му беше кореняк – софиянец, който за първи път извисил глас в Бургас. Странно,
но на Софиян баба му и дядо му се бяха запознали във „вагон – ресторанта” на
влака Бургас – София в един също толкова горещ
ден на юни 1953-та година. Баба Софка се прибираше от морето, а дядо
Гларус отиваше да живее в София, защото тъкмо беше получил работа в ЦК на БКП,
след като беше забелязан колко много е отдаден на партията – кърмилница на
местно ниво - в града на гларусите, бирата и цацата. И там в този вагон –
ресторант, след петата бира „Софийско пиво”, Гларус реши, че Софка е жената на
живота му и че той ще я вземе в София, където да създадат основната клетка на
обществото, а именно – семейство. Речено
– сторено! Гларус отиде в Петърч, поиска ръката на избранницата си и след има –
няма шест месеца вече бяха семейство, живеещо на квартира в малък, мръсен
панелен блок находящ се в столичният квартал Люлин, който беше построен главно
за да видят софиянци, че и на запад се живее зле. Гларус бързо се издигаше в редиците на
партията, стигна до член на Политбюро, което му осигури значително по – добър
стандарт, което се отрази основно в придобиването на апартамент на ул „Хан
Крум” 11, на пъпа на София в малка пететажна кооперация с тих заден двор и в почивки лятото в
резиденция Евксиноград до Варна. По сметките на Гларус тъкмо там, на морето, се бе заченал и единственият му син, който той
кръсти Тотю, нямайки никаква идея, че по някое време в България ще има
демокрация и министъра на труда и социалната политика ще се казва Тотю
Младенов. Малкият Тотко растеше безгрижен под зоркият поглед на мама и тати, порастна,
изучи се в Софийския и наследи баща си в Политбюро в резултат на което и той
също се ползваше с партийни привилегии. По време на една такава „партийна
привилегия” състояща се в механата на
„Шведския”, отново близо до Варна, секретарката на Тотю, Минка взе че забременя
и той под натиска на баща си и партията се ожени за нея. От тази лятна любов
именно, се пръкна Софиян Провинцов, кръстен на баба си Софка и заченат на
морето като баща си и дядо си – нашият главен герой от който малко се
поотдалечихме, докато ти обясня, драги читателю, „софийските му корени”. Софиян
също растеше безгрижен, защото все пак имаше кой да го пази „отгоре”, минаваше
класовете в училище без усилие (даже и без да присъства понякога в часовете),
но за зла участ на татко му и на самия Софиян през 1989-та година демокрацията
дойде с пълна сила! По него време Софиян беше втори курс в Техникума по оптика
и фина механика „Ломоносов”, където спокойно си минаваше контролните и
класните, но внезапната промяна направи баща му безсилен и даскалите с
удоволствие почнаха да му въртят големите двойки за да си го върнат за
годините, през които Софиян не ги бръснеше за слива и си правеше каквото иска.
В резултат на тези закъснели и подли, според Софиян, действия на учителите, той
повтори втори курс, едва избута докрая техникума с успех „среден 3,45” след
като го беше направил пет години като висше учебно заведение. Поради нямането какво да прави нашият човек се
захвана със средно нелегални неща, които му помогнаха да натрупа някой лев в
ранните години на демокрацията подпомаган от „верни” приятели и закрилян от все
по – отслабващото влияние на баща му. За има – няма пет години го задържаха два
пъти с крадени коли и един път за побой.
Баща му успя да го спаси и от тези изцепки, но в един момент му дойде
много и както си вървеше по улицата към вкъщи, изведнъж усети силна болка в
сърцето, олюля се и докато падне на тротоара вече беше умрял! Масивен инфаркт,
казаха докторите. Две години след това си отиде и майка му на Софиян и той
остана сам в апартамента на централната софийска улица без никакво понятие
какво да прави напред в живота си. Малкото пари, които баща му беше оставил в
банката бързо се стопиха и понастоящем Софиян работеше като барман в малко
кафене до Попа. Всеки ден отиваше там и по цел ден правеше кафета на
посетителите, които бяха основно от квартала и почти всички се познаваха.
***
В горещият
юнски ден в който се блъсна в просяка, Софиян тъкмо отиваше към кафенето, където беше втора смяна. Тъкмо затова му се
налагаше и да пъпли по нажежените плочки в два и половина следобяд, защото
смяната му почваше в три. След като се
промъкна покрай двама тийнейджъри, три баби тръгнали към Женският пазар и още
един брадясал просяк, той стигна до вратата на заведението, бързо я отвори и с
кеф усети как хладината от климатика го лъхна и го спаси от жегата отвън. Усети
как потният му гръб потрепери от досега със студения въздух и побърза да се
преоблече отзад. Излезе от стаичката, за една бройка изтърва другия барман и
тихо псувайки започна да мие чашите от кафето, оставени му в наследство от
колегата му. „Да еба келеша ти смотан
ямболски...как ме прекара” мислеше си Софиян и търкаше червило от чаша, която
може би стоеше от сутринта. В заведението
нямаше никой друг освен него и сервитьорката Иванка – хибрид между Преслава и
Миро от „Каризма” (в смисъл беше си направила косата като на Преслава, а пък бюста
и беше голям колкото на Миро). Тя люпеше семки на служебната маса и четеше
днешният брой на „Уикенд”...все пак беше петък и всяка уважаваща себе си
персона си купуваше „Уикенд” за да разбере какво ще стане другата седмица. От
уредбата „SONY”, която беше на преклонна възраст, гърмеше последната турбо фолк
тупалка на Пресито. Софиян си наля една служебна бира и опъна мършавото си тяло
на съседният стол до сервитьорката. „Да ти честитя лиииииииииии, че те има тя
лииииииии...” дереше се Преслава от тонколоните:
- Ванче, нещо
интересно има ли в тоя умрял вестник? – попита той.
- Амиииии...да
ти кажа честно май нищо интересно няма да се случва другата седмица. – отегчено
каза хибрида.
- Е как така
нищо, ма? Шестдесет и не знам си колко страници и нищо!
- Ами
нищо...само Азис ще си слага цици и премиера ще реже три ленти в понеделник. На
магистралата за Бургас, производствената лента на завода за цимент в Чепърчане,
защото ще го фалират умишлено и лентата на Илияна Раева, защото като бил на
гости у тях бирата била топла.
-
Ванчеее...’бахти простотията, честно! Умряхме от жега тука в столицата – каза
Софиян и запали цигара „KING”...все
пак Куката от “Под Прикритие” пушеше същите и той си взе от тях да се
прави на гангстер. – Ще взема да си взема отпуск и да отида до провинцията, до морето.
- Ами отиди,
бе Софи (така му викаше нежно Ванчето). Щом можеш няма какво да го мислиш.
Софиян много, много не го мисли.
Прави цял ден кафета на клиентите, разбра се с шефа, пусна отпуск, остави
мивката в заведението пълна и с наскрито удоволствие се обади на колегата си да
му съобщи как го е прецакал и как две седмици е в отпуска. Прибра се в
апартамента си, стегна куфарите, взе спестените хиляда лева , които предвидливо
раздели поне на пет-шест места като антиджебчийска мярка и в единадесет без
двадесет вечерта минаваше през подлеза на Централна гара мъкнейки куфара си.
„Ей, тоз Софиянски, много тъп кмет беше, да го еба! К’ва е тая шапка дето я
изсра тука върху подлеза...само да се чисти и да текат водопади от нея като
вали дъжд” псуваше наум Софиян и се промъкваше между купчината просяци,
проститутки, цигани, джебчий и всякаква друга сган, която обикновенно обитава
този подлез по това време на деня. Всички тези обитатели на подлеза, излезли
като от Мордор, гледаха с интерес тоя мършав екземпляр помъкнал голям куфар и
тайно му завиждаха, защото знаеха, че се е запътил към морето. Една проститутка
се приближи към него и директно му предложи:
-
Как си сладур? Предлагам пълна програма само за 20 лева. Интересуваш ли се?
-
Ама я марш оттука, ма! – отряза я Софиян. – Аз да не съм го рязал в Лонгоза, ма
Софке – явно я обиждаше на циганка визирайки Софи Маринова.
-
Педал...- изсъска жрицата – ...сега като викна Гошо PIMP-a ще те пръсне от
бой...тапициран скелет такъв. – и зави зад ъгъла.
Притеснен от „пръсването от бой”,
Софиян побърза да се изнесе към коловоза и тъкмо навреме се качи за да усети
как влака леко потегли.
„Ще ме хване за долуподписания, Гошо PIMP-a” помисли си той и затътри куфара по
коридорчето. Стигна до своето купе,
където видя и спътниците си – двойка тийнейджъри, които се натискаха в единия
ъгъл на купето, циганин с фалшиф анцунг „АDIBAS” и лаптоп (най – вероятно краден), дядо
на пределна възраст който вече дремеше подпрян на стъклото до вратата и една
около сто и петдесет килограмова лелка, която естествено беше седнала на
неговото място, до прозореца в посока на движението. От малък му ставаше лошо
ако седеше с гръб към посоката в която се движеше превозното средство. Дигна
куфара си, качи го на мястото му над седалките след което с мазна усмивка заби
билета под носа на лелката:
-
Мис „Родопа” 1984-та ако обичаш вдигни си задника и се разкарай от мястото ми!
-
Простак! – възмути се лелчето, стана, взе си куфара, успя да бутне всички с
огромният си задник и отиде да си търси друго купе.
-
Как е, бе младежи? – осведоми се Софиян.
-
Добре е...хубаво че разкара Пигито, че сега можем да се опънем по седалките да
се наспим – каза му момчето, на вид около 17-годишно, с кръгло лице покрито с
пъпки като торта с орехи.
Останалата част от пътуването
премина в пълно мълчание и непрестанно мляскане на момчето и момичето.
Единственият път в който тишината се наруши, беше когато на Горна Оряховица се
качи дебел чичко с гащеризон като на Супер Марио, който беше македонец и
влизайки в купето каза на момчето и момичето, които спяха на по две седалки:
-
Младежи, няма ли да станете да можем да седнем тук?
-
Ще станем като се събудим. – беше краткият отговор съпроводен със ловко показан
среден пръст и обръщане на другата страна от страна на момчето. Момичето даже
не реагира.
-
Малееее...с какви млади хора се е напълнила държавата... – каза си македонеца –
...и това е бъдещето на държавата! Малоумници! – и се изнесе като лелката да си
търси друго място.
Около шест и половина сутринта Софиян се събуди
плувнал в пот, с език залепнал за небцето и полусварен мозък. „Мамичката му...другият път ще пътувам с кола...нали другата
седмица премиера ще реже лентата на новата магистрала!” каза си наум. Огледа купето и забеляза, че само
той и двойката младежи са останали. Също така забеляза, че куфара му е отворен
и че докато е спал се е разделил с любимият си фотоапарат “SANYO” тип
сапунерка! “Не тръгва на добре, да го еба” каза си той, стана затвори
куфара и провери всички джобове с пари. Поне засега никой не му беше взел
парите и дрехите. Влака започна бавно да намаля с приближаването си към гарата
когато Софиян ритна младежа по кокалчетата:
-
Ставайте, бе келеш, ако не искате да Ви събуди чистачката!
Момчето се събуди, разбуди и
момичето, взеха си багажа и на излизане каза на Софиян:
-
Мерси, че ни събуди, скелет! Айде бай! – и изчезнаха по коридора напред.
Влака съвсем забави движението
си, спирачките изскърцаха пронизително и тежкото туловище спря на перона.
Софиян слезе и се запромъква с тежкия куфар напред по перона за да излезе в
центъра на Бургас и да си намери хотел където да отседне! И тук беше „петстотин”
градуса но поне миришеше на море...
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ!
