Мъжка игра!

На мъртвия ми партньор

 

          Всеки път като се кача в ревящия и друсащ ламаринен сандък ме обзема трепетно вълнение! Защото неприятните усещания за тялото и особено за носа ми са временни – зная, че това продължава обикновено около час.

Тръгваме по тъмно и почти винаги стигаме на развиделяване. Водачът е някъде около мен, в пространството зад най-меката преграда на сандъка, усещам го, чувам насеченото му ръмжене, особено когато от него долита неприятната миризма примесена с тъничък дим...

В такива утрини обичайните разходки ги няма. Това е първият признак, че Играта ще се състои. Нашата голяма, мъжка игра! В нея не участват хората с които живеем – те са мили и добри, при тях е топло и весело, но... Играта е нашата истина!

Най-често сме сами – Той и аз. Понякога, особено в по-ранна есен сме много, но другите са ми чужди…

…Сандъкът се кротва, спира да реве и след малко Водачът отваря вратата. Скачам на твърда земя. Бр-р-р! Обикновено е хладно, утрото едва пристъпва през роса, тръни, мъгли и вятър.

Обичам тези минути! Водачът препасва снаряжението си, грабва в ръце тоягата и започваме Играта!

                                                                  *  *  *

Още сме на пътя от който всичко често започва, когато усещам нечие присъствие в гъсталака отдясно. Без колебание влизам, дори не виждам учудения Му поглед. Тръните са като четка, само че не решат, а пробиват, дерат, бодат... Затварям очи – не ми трябват, носът ми е пътеводител. „Компасът” в главата ми работи ювелирно, тръгвам на юг и вече усещам плячката пред себе си, дори я чувам! Удвоявам усилия. Плячката – шарена, топла, жива и уплашена, е от онези, дето търсят голо място – това ще и позволи да отиде в другото измерение, недостъпно за мен...

Там обаче, властва Водачът - сякаш протяга ръце и връща плячката на земята! Знак за това е гърмът – единичен, или понякога двоен, като правило зад гърба ми, защото аз вече тичам по посока на протегнатите ръце на Водача. Същите тези ръце, които, като им занеса плячката, ласкаво ме потупват по главата и „рошат” ушите ми, докато чувам:

-          Браво, Зоро! Добро момче! Най-доброто куче!

Когато бях малък тези думи ми носеха и нещо за хапване, но сега сме в Играта и

няма място за гевезелъци – Тя е мъжка игра!

 Сп. „Лов и риболов”, юни 2011г.                                                               Станко Станков