Размисли в средата на океана...

Напоследък имам много време да мисля. Получи ми се така че работата ми позволява хем да работя, хем да имам време да мисля за много неща, мноооого дълго време. И напоследък се сещам много за хората които вече са си тръгнали от нас и по - специално за мои близки и приятели. За дядо ми, за бабите ми, за Евгени Кръстника, за Бати Петьо, за Мамчето, за Вильо... Не знам на какво се дължи това? Може би точно на това, че имам много време да мисля. Защото освен че всекидневно мисля за семейството си явно ми остава свободно време да мисля за тези които ги няма вече, да кроя планове за бъдещето и други такива. И се хващам, че винаги мисля само за хубавите неща, които съм преживял, чувал или преживявал заедно с тях. За дядо Наско, който когато бяхме малки ни водеше на разходки в гората, която беше на метри от апартамента на баба и дядо във Владиславово, как един път намерихме там едно болно конче и той му даде някакви билки. На следващият ден кончето го нямаше. Не знам дали е умряло или не, но той погали мен и брат ми по малките ни детски главици и каза „Видяхте ли момчета? Вчера се погрижихме за кончето и то днес се е прибрало вкъщи!”. Или как звънеше от Ботево на маминка по телефона и и викаше „Айде, Фанче, идвай си вече тука че от пържени яйца започва да ме сърби под мишниците!”. Перушина му никне, разбирате ли? Или как го виждах да се прибира, когато вече живееха в нашият апартамент след като майка ми и баща ми се разделиха. Винаги елегантен със панталон и сако, а зимата с коженият си балтон и коженият каскет. Сещам се и за маминка Фанче...един от най – ясните ми спомени е как след като с брат ми се събудим сутрин навсякъде мирише на топли палачинки с прясно мляко. Много обичахме тази закуска, пък и тя винаги ни угаждаше за това. Другият ми ярък спомен е как след като следобяд в продължение на час с брат ми не заспиваме и се боричкаме в леглото, точилката „заиграва” по задниците ни за няколко секунди и след десет минути сме заспали. Няма „не искам”...във Владиславово се спеше следобяд...по закон! Дойдоха двамата да живеят при нас и да ни гледат точно в годините в които израствахме, бяхме тийнейджъри, скитахме по цели нощи и дни и имахме „собствено мнение”. И лампата на село и в града никога не гаснеше...докато не се приберем и двамата вкъщи маминка никога не лягаше да спи. Ние се прибираме сутринта, тя си ляга сутринта! Сещам се и за маминка Марче. От нея също имам много спомени, от модерните хотели на Златни пясъци, където тя работеше и където не можеше да ме извади от басейна на „Хавана” даже и за обяд, през стаята за „курортисти” в апартамента им във Варна, където като малък си играех с източногерманчета без да се разбираме въобще, та чак до последните ни щастливи детски и тийнейджърски години на село. Пълни естествено пак със скитания до посред нощите из село, че и из околните, когато съумявахме да извадим магарето и да го впрегнем без да се събуди нито дядо, нито маминка. Увивахме копитата му в парцали да не се чува като ходи...луда работа. А то после, каквото беше плашливо, в ясна лунна нощ спираше и се запъваше на всяка орехова сянка по пътя до съседното село...а орехите там по пътя са много! Отнемаше бая време... Тя беше и първата, която ми заби няколко звучни шамара, когато в трети клас решихме че сме достатъчно големи да пушим цигари и пушихме „двупосочна” Варна” пред гората на баира срещу селото, без да се сетим че нашата градина гледа точно натам и маминка много добре може да разпознае по дрехите кой точно опъва цигарките отсреща в лещака. Другият човек за който се сещам постоянно е Евгени Кръстника (Кръстника, защото беше кръстник на сватбата на татко), който беше познат и наричан от нас просто Евгенито. Евгенито беше душа човек. Винаги готов за парти, но и за яка работа ако се наложи. Според мен този човек, беше работил всичко каквото може да се работи на света. Аз лично се сещам че в първите ми спомени той внасяше коли от някъде си, после бачкаше докер, после на някакво корабче, после имаше магазин за дрехи втора употреба, а накрая и фирма за покупко-продажба и строителство на недвижими имоти. Може би и затова винаги казваше „Не ме лъжете, работници мои, защото ще ви хвана. Аз не съм се родил шеф на фирма...извървял съм пътя от докер до тук. Така че всички номера и пинизи са ми известни!” Обичаше да си угажда, но и винаги помагаше на приятели щом имат нужда. Така и не можехме да отидем заедно на концерта на Металика. Отиде си много млад...на рожденният ден на децата си! Икономическата криза съсипа бизнеса му, банките започнаха да го търсят за заемите и третият му инфаркт го отне завинаги от нас! Чувствам се супер виновен, че не се обаждам на Мариянка (съпругата му). Все не ми остава време...трябва да намеря следващият път като се прибера...и не само за нея...има и други близки хора на който не съм се обаждал скоро. Напоследък понеже работя в морето осъзнах какво и да си сам сред хора. И постоянно се сещам за бати Петьо. Той там си и отиде...в морето. Той беше човека с който майка ми живеше много дълго време след като се раздели с баща ми. Със сигурност ако не си беше отишъл така нелепо все още щяха да са заедно. И сега го виждам...с дънките и бялата риза, винаги разкопчана с едно копче повече от приетото, зеленият москвич, бос през лятото и все усмихнат и шегуващ се. Той беше и човека, който даде на Вильо безумната идея да разходи кучето на майка ми, Роко, бос около блока, защото видиш ли било лято. Вильо естествено намери най – голямото дъно от бутилка и стъпа на него, разряза си крака и по този начин прецака последната ни вечер по плажните дискотеки и така чаканото посещение на „Оскара” – култово заведение по него време. Само един път видях бати Петьо много ядосан и то беше, когато майка ми го беше излъгала за нещо. Беше на секунди да си тръгне и да не се върне повече. Покрай него успях да се запозная и с Мамчето и Вильо...майка и син, който също вече не са сред нас. Мамчето всъщност се казваше Силвия, но не знам защо след като прекарахме около месец през едно далечно лято, когато тя и семейството и бяха на гости на бати Петьо и майка ми, започнах да я наричам Мамче. Може би, защото заедно пяхме „Ауууууу, от глад умирам...”, когато Развигор Попов мина покрай нас на плажа във Варна! Така и си остана! Тя пък ми викаше Марти, както викаше и на дъщеря си, Марта. Това предизвикваше обърквания постоянно и на повикването „Марти” винаги се отзовавахме двама. Мамчето беше жена на средна възраст с душа на момиче. Вильо беше момче отворено към света, винаги усмихнат и с дяволит поглед и все готов за купон. Винаги ще помня един диалог между тях. Мамчето вика „Вильо, затвори прозореца, че е студено навън.” и Вильо вика „И като затворя ще се стопли ли навън?” последвано от див смях и от двамата. А какво друго може да се очаква от семейство, чиято котка беше наречена с двузначното име Пуси! Въобще цялото им семейство са супер готини...може би защото имат кръвна връзка с Лазар Добрич – създателят на българският цирк – а артистичните натури винаги за забавни и нестандартни. За съжаление и двамата също ни напуснаха...Вильо имаше проблеми, които така и не можа да преодолее, а според мен Мамчето просто не можа да го прежали (ако въобще някой може да прежали смъртта на детето си). Но аз ги помня и тях...остроумният Вильо и Мамчето...винаги готова да те разсмее, но и да те постави на мястото ти със сарказма си, с който стреляше точно като снайперист.  

Та така всички тези хора ми липсват. И „хващайки се” че мисля само за хубавите преживявания с тях разбирам откъде идва хорската мъдрост „За мъртвите или добро или нищо!” Просто няма как да си спомняш с лошо хората, които са ти били близки и са те докоснали по някакъв начин! Винаги помниш хубавите моменти с тях! Не съм много сигурен защо написах това, но ми олекна. Мир на праха ви! Спомняме си за Вас и ви обичаме! Някой ден, но не сега, ако има такова нещо като „отвъдно” ще се видим отново! Амин!

Политяги...ще ядете дървото накрая!

Днес както обикновенно реших да прекарам неделната утрин в пиене на кафе и четене на новините (онлайн разбира се). Отворих любимите си сайтове и първото което видях беше новината, че сега освен тока и "Гражданската отговорност" скача с 10%. От какъв зор питам аз? Защо трябва да ми вдигат застраховката при условие, че примерно аз нямам нито едно произшествие през последните десет години, да не говорим че откакто взех книжка през 1997-мо лето Господне, досега имам само едно ПТП и то супер леко. Да вдигат застраховката на разни олигофрени, които имат по пет катастрофи на година и карат като обезумели по пътищата! Даже тройна да им я направят. Не че ще има файде де, защото в държавата на проститутките, като ти е скъпа застраховката на колата просто не я плащаш и караш така! Виждам как хората им писва и както е тръгнало скоро ще има пак като през 1997-ма. Защото историята е видяла, че винаги се случва така! Някой издевателства над хората, в един момент на тях им писва, случва се нещо като война или революция и накрая пак всичко си идва на мястото, като цикъла започва пак отначало! После се чудите защо някакви хора отиват да се бият за ИДИЛ. Ами там няма данъци, няма поскъпване на водата и тока и дават бонуси ако заколиш някой в оранжева дреха по телевизията! Политяги...вие карате нормалните хора да стават ненормални! И един ден ще се обърне към Вас! Ослушвайте се!

Училище любимо, как хубаво си ти!

Спомняте ли си училището едно време? Всяка сутрин отивахме, строявахме се пред вратата на плаца и след утринната гимнастика и проверка влизахме поред на класовете в сградата за да се учим. И се учехме. Защото имаше учители, които обичаха професията си. Не че сега няма, но заплащането и отношението на ученици и родители не е много мотивиращо. А навремето даскалите бяха мотивирани да ни научат нещо за да можем да се реализираме в живота и да вървим напред. А сега...сега е трагедия. Днес докато рових в един сайт за видеосподеляне попаднах на едно видео от български влогър. Темата беше 15 септември и това че се започва училище. Младежът хумористично се опита да обясни какво ще се случва от понеделник нататък, но мен ме втрещи коментар под видеото и цитирам:

 "Като цяло е много преувеличено. ДА си ученик и да ходиш на училище е супер яко, защото вашите ти дават кинти, ходиш да тъпееш, виждаш се с авери, правите простотии, налудуваш се общо взето и после се прибираш вкъщи за да ядеш и "да учиш". В училище естествено, че има бабаити, зубари, чалгари, метъли. Няма никакво значение има хора от други училища и в свободното време можеш да излизаш с тях. Трето, ако в училище е толкова гадно, то не сте видяли в университета как е."

Значи навремето ние ходихме да се учим, а сега явно "супер якото" е да ходиш на училище за да тъпееш, да се виждаш с авери (тази думичка подсказва може би Варненско жителство на въпросният индивид), да лудуваш и да правиш простотий. А след това програмата е прибиране вкъщи и "учене" явно поставено в кавички за да се разбере, че всъщност такова нещо няма! Също така е обяснено какви видове прослойки има в училището, но това си беше и навремето същото, така че тук промяна няма и няма смисъл от коментар! Но последното изречение ме хвърли в ступор...от него разбираме, че лиричният герой на този коментар е ходил на училище, тъпял е, виждал се е с авери, правил е простотий и все пак някакси е успял да изкласи и да стигне до университета, където за него е по - гадно! Явно родителите му са реализирали мечтата си детето им да учи "вишо", но на него факта не му харесва. Плаши ме мисълта, че там...в университета след пет години тъпеене и правене на простотий, ще се пръкне я доктор, я инженер и този човек или ще лекува децата ни, или ще строи мостове и сгради! Даааа...от тази държава определено трябва да се бяга...

Изложба под надсловие "Amateur Photoshop User - Level Dummy"

Тъй и тъй нямам какво да правя по цял ден известно време реших да споделя някой снимки, който съм направил на разни места където съм бил. Обработени с Potoshop на принципа "ами така изглежда горе - долу добре :)" Enjoy.

За летищата, самолетите и видовете пътници!

Напоследък пътувам много. И летя. Във всякакви самолети...големи, малки, турски, катарски, египетски и какви ли не други авиокомпании. Между другото най ми харесват Qatar Airways...най - добре хранят и най - любезните стюардеси, които съм виждал досега. Принципно в България е прието, че по - богатите летят със самолети, но по света всички летят. След около една година хвърчане успях да разделя пътниците на няколко вида. А именно:

1. Бизнес пасажери - имат два подвида. Нормални и невменяеми. Нормалните са бизнесмени или бизнесдами винаги в костюми, с куфарче за документи и лаптоп и куфар средна големина за дрехи. Минават си през пътя за бизнес класа, сядат си на местата и обикновенно все нещо работят на компютрите си. Невменяемите са подобни на бързо забогатял български елит. Обикновенно са с риза и дънки или къси панталони и тениска. Имат тридневни бради и огромен часовник от по не знам си колко хиляди долара. Бизнес класата като правило е разположена в предната част на самолета и всички пътници след като кацне самолета слизат оттам. И обикновенно на прасето кочината едно време на село изглеждаше по - добре от бизнес класата след бизнесмените.

2. Бързам и се бутам да се кача да не замине случайно самолета без мен - разбираемо е ако изпускаш самолета и бързаш към изхода ти за да се качиш. Но този вид пасажери се срещат най - често в чакалнята пред изхода и в ръкава към самолета. Обикновенно гледат  в някаква посока, в която не срещат други погледи за да не се почувстват неудобно и да трябва да отговорят на въпроса ти "Къде бързаш сега бе, сополанко?" Известни са с това, че удрят стоящите пред тях с куфарите си. И една особенност. Досега само в Qatar Airways съм виждал това, но когато викат хората за качване обявяват "Моля, сега да заповядат пасажерите с бордни карти с номера от 37 до 30." Не действа! Тъпанарите с бордна карта 15C вече са блокирали изхода към самолета.

3. За мен правилата на компанията не важат - този вид се среща много масово. Винаги си прави оглушки дори и за най - малките неща, като примерно да си вдигнеш покривалото на прозореца при излитане и качване, да си прибереш масичката или да си вдигнеш седалката. Също така този вид е известен и с това, че става от седалките когато си иска, в момента който кацне самолета и тук се превръща във вид номер две...само че се казва "Бързам да сляза, че да не взема случайно да остана в самолета".

4. Спя на пейка за четирима в летището -  този вид се среща единствено на летищата. Рабираемо е ако си уморен да спиш някъде където има празно място, но ти да се опъваш като мъжки заек, докато отстрани хора седят прави или по земята си е пълен дебилизъм. Явно на този вид не му е известно, че на всяко летище има малко по - отдалечени места където пейките винаги са празни.

5. Араби - това е последният вид, който обединява в себе си всички горепосочени без нормалните от вид едно. Тъпо и шумно племе, което ходи наляво - надясно през целият полет без никаква видима цел за това, говорят на висок глас, имат кукувици в задника си и не спират да се въртят по седалките, отварят затварят масички, пускат и вдигат седалки...абе малоумна работа. На последният ми полет докато самолета рулираше към летището пилота им каза около 1500- пъти да не стават докато не спре самолета. Без успех! Освен това са известни и с това, че телефоните им звънят във въздуха, изнервят стюардесите и си мислят, че целия свят е техен.  На последният полет с колегите прозряхме защо Хитлер е нападнал Африка...явно е летял на дълъг полет в самолет пълен с араби!

Има и един друг вид...азиатците! Най - културни са от всички и обикновенно по летищата ги намираш около контактите...включили някаква космическа джаджа в тях и си джиткат нещо си! Те са готини!

Честно да Ви кажа, не знам тези момичета и момчета стюардите как издържат. Макар че на последният полет една дребна стюардеса със сръбско име беше на секунди от това да вгради една тава в главата на един хилав арабин, който най - невъзмутимо беше запушил пътеката и си говореше с един друг хилав келеш, докато тя се опитваше да сервира обяда. Обещавам да почна и видео да правя и другият път видео материал :)

Стамен (или гусин Минчев)...приятелят когото срещам на най - неочаквани места!

Запознайте се със Стамен! Един от най - готините хора, които познавам и притежаващ качеството да се пониква там където не го сееш. С него сме приятели от кажи - речи 20 години. Запознахме се на един летен лагер през лето Господне 1995-то. Бяхме млади и красиви...сега сме само красиви. Лагера беше на Дружба и оттам ми останаха много хубави спомени. И любовта към Faith No More и по специално Digging the grave, която той слушаше нон-стоп на един касетофон, който между другото мъкнеше и на плажа! Другото, което помня ярко от този лагер е, че беше военен лагер (имаше навремето такова животно) и по заповед на даскалите в морето момичетата се къпеха отделно от момчетата! А пък тогава, на по седемнадесет години някакси много ни се искаше да влизаме заедно в морето... Та прекарахме си добре на този лагер, след това всеки си пое към града си (той между другото живее в София) и тогава понеже нямаше мобилни телефони, някакси изгубихме връзка.
         През 1999-та година след като се уволних от казармата отидох в София да се подготвям за изпити за Академията на полицията в Симеоново, а по същото време татко учеше във Военната академия в София. Живеехме цялото семейство във ведомствен апартамент на армията намиращ се в кв. Полигона, познат повече със старото си име Къро. Подготовката ми за Симеоново се състоеше основно в учене 2-3 часа и след това безкрайни купони с братовчедка ми Тоне, която учеше в Софийския, имаше много колеги и приятели и винаги при тях се случваше нещо интересно. Като примерно купоните в ателието, което бяха взели под наем с Ирина и Ивелина. Там един ден след много песни и свирене на китара (навремето и това можех) съседа отдолу, дойде и ни каза "Много хубаво свирите ама ако може музиканта да не си тактува с крак по земята, че не се седи." Логично със Симеоново не се получи. Ама се отплеснах...за Стамен говорих. Та един ден излизайки от входа в който живеех видях от отсрещният блок да излиза...Стамен. Оказа се че той си живее там и аз без да знам съм се оказал комшия с него. И последните два часа за учене на ден отидоха по дяволите...и в близкия бар. След като не успях в Симеоново логично се прибрах във Варна и със Стамен пак се изгубихме.
          След две години ходейки по центъра на Варна и отивайки на плаж най - неочаквано пред хотел Черно море срещнах...мислите си Стамен, нали? Не...срещнах сестра му Цвети. След като стана ясно че е на гости в Добрич и всеки ден пътува до Варна на плаж решихме да се обадим на Стамен  и едно известно време гостуваха вкъщи на мен и на брат ми. И пак дискотеки и ресторанти и барове...не помня много от него лято :)
         Аз обаче не се отказах от полицейските мераци и все пак след школата във Варна станах сержат в МВР. И така през две хиляди и някоя си година (не помня точно) с колегата решихме, че в един часа вечерта трябва да ядем джобове. Влязохме в заведението и вътре Стамен, много ясно, ядеше един голям сандвич...пак неочаквана среща. Тогава не се видяхме много, защото беше управител в едно заведение и не му оставаше много свободно време. Но пак се срещнахме без да искаме. Само че вече имаше мобилни телефони и оттогава поне имаме връзка. Пък сега и Фейсбук вече прави така все едно се виждаш с петдесет човека на ден.
         Та сега при поредното ми тръгване от летището в София му се обадих да се видим и резултата беше пак много смях, спомени и това професионално селфи, което виждате най - отгоре. Сега очаквам като отида в Шри Ланка той да ходи по плажа някъде там. Защото явно съдбата е решила с него да се засичаме на разни неочаквани места за да не се забравим. Та така...винаги ми е готино като се видя с него пък било и за пет минути. Всеки път се хилим като пачи и се забавляваме. Поздрави от Египет, брат...като се върна ще се обадя :)

Абини Бисери..

Гледаме "Игра на тронове" и профилактично през две минути викаме на малката метълка оттатък да спира детското и да си ляга да заспива. По едно време вратата се отваря и Абито идва при нас с думите:
- Айде вече лягайте си! И по - бързо да не идвам пак!
Спираме филма на пауза и й казваме:
- Отивай оттатък да си лягаш, че този филм не е за деца, а за възрастни!
Отивайки на там тя се обърна и ни каза:
- Че то Вие не сте възрастни. Лягайте си вече!

Сладурана...

Welcome to the Rabbit Hole!

“Sometimes you're flush and sometimes you're bust, and when you're up, it's never as good as it seems, and when you're down, you never think you'll be up again, but life goes on.” from "Blow"

Добре дошли в заешката дупка, пременена с нов адрес и ново заглавие! Имаше нужда от промяна, защото напоследък нещо "My life..." се беше затлачил и нямаше нови идеи! Сега може и да потръгне пак. Нагоре, надолу, нагоре, надолу...ще видим! Но за предпочитане е само нагоре. Защото след всяко "долу" идва и "нагоре"! Не знам досаждам ли Ви, харесва ли Ви, но аз си пиша пък Вие ако искате четете! Понякога е весело, понякога тъжно ама това е...няма пълно щастие! И цъкайте на рекламите де...не съм събрал и за една каса бира :)

Welcome to the Rabbit hole! It's full with ups and downs, but the Life will be very boring if there are only ups or downs. The brand new Rabbit Hole is for everybody! You can read, comment and enjoy the posts (if you want...). The Rabbit becomes NUCLEAR sometimes but in general is not that bad! Most of the posts are in Bulgarian, but Bulgarians are the bigger part of my auditory so that's the way it is! I will try to put something for English readers too, but to be honest with you it's not gonna be very often! Enjoy...
 

Очаквайте скоро...пълна промяна!

Очаквайте скоро промяна на БЛОГЪТ, визуално че чак и именно...така де, ново ще е...да видим музата ще дойде ли!

Ваш NR!

.....или как се играе на прееби другарче! (ЧАСТ ВТОРА)

 ***TEMPORARY CENSORED***

.....или как се играе на прееби другарче!* (ЧАСТ ПЪРВА)

***TEMPORARY CENSORED***

Извинявайте, ама какво става с филмите, бе???

Не знам какво става в Холивуд, но явно са сменили дрогата! Предната ги вкарваше в депресии и от това се раждаха филми-шедьоври, а сега явно някакво кофти LCD им дават и се получават "шедьоври" като "47 ронини", " Легендата за Херкулес", " Джак Райън:...не знам к'во си" и моят "фаворит" "Наемна убийца". Ще се спра само на тези четири, защото иначе няма да ми стигне мястото в Интернет да описвам тъпите филми напоследък! Филма за самураите без господар печели шестица в класацията ми за костюми и специални ефекти! И дотук! Всичко друго е пълна боза. Имайки впредвид, че азиатците нямат много различни актьори, пък и всички си приличат, няма как да очаквате да видите някое ново лице в този филм. Историята по принцип е интересна, филмирана истинска легенда, но толкова зле разказана, че едвам го изтраях докрая! Номера с участието на Киану Рийвс (ех че добра беше Матрицата) е направен само за да се излъжат и западните зрители да си купят билетче и да влязат в киното да гледат този филм!
          За "Легендата за Херкулес" даже не знам какво да кажа! Нещо средно между гръцка митология и Спартак, взети в едно! На всичкото отгоре и актьора от сериала Спартак участва. Някъде около 30-тата минута, когато Херкулес беше продаден за гладиатор се нагледах на тази боза. Да не говорим, че вътре не видях и един свестен актьор. А ефектите бяха като на "Принца на Персия" (играта) ама тази която едно време играех в службата на татко на служебният му Правец 16.
          "Джак Райън:..." трябваше да е шпионски трилър за екс US Marine, който е много умен и много ранен да се бие в армията и затова става агент на ЦРУ (или нещо друго...така и не разбрах). Схемите на агенцията в този филм бяха толкова плоско направени и изиграни, че не знам как лошият не се сети още на десетата секунда, че някой му крои шапката! Любимата ми част беше, когато US Marine-а удави един едър негър във ваната и след това половин филм ръцете му трепереха като на ученичка и обясняваше на Кевин Костнър как бил удавил някого си. Путьо! Пък Кевин Костнър явно бая го е закъсал за да играе в такива "филми". И след като съм гледал "Мрежа от лъжи" с Лео Ди Каприо, не знам кой друг филм със шпиони ще ме заинтригува.
          И моят най - любим тъп филм. Наемната убийца се оказа Кристана Локен (по добре да я върнат в Терминатор), която във филма се казваше Мери Смъртта, караше "ебасиякияmusculecar" и стреляше по някакви хора с жълти вратовръзки, в постапокалиптичен американски пейзаж много подобен на декорите от филмите за бъдещето, които се правеха през 1991-ва. Абе нещо като "Лудия Макс" ама с жена! Хвърчеше кръв, мацката цялата в червени пръски пръскаше глави и убиваше по десет човека наведнъж! Изгледах го на пет пъти докато бях на кораб (кораба е място където е много скучно и всичко се гледа...смятайте колко тъп и скучен е тоя филм).

         Та питам аз къде останаха филми като "Легенди за страстта", "Терминатор 2", "Жега" и други шедьоври като тези! Явно старите актьори и режисьори вече ги няма и няма да има и хубави филми за нас! Или пък индустрията се пренесе към сериалите, защото там виждам някакъв възход! Ще видим. А дотогава ще гледаме стари филми, "Game of Thrones" и някой друг филм с Лео Ди Каприо, че той май единствен остана от старото поколение...

Вдъхновението, Санчо, е като салама...

Вдъхновението, Санчо, е като салама...щом го изядеш и край! Няма го! Не знам защо ми хрумна тая мисъл, но истината е, че тук отдавна не съм писал! Защото го няма вдъхновението! А къде е...не знам! Някъде между хилядите други неща за които трябва да се мисли! Някъде между дома ми и Египет/Шри Ланка/Индия/някаква друга маймунска държава! Уж казват, че човека е човек, когато е на път, а пък аз най - се чувствам човек, когато съм си вкъщи! Да интересно е много ясно, има много какво да се научи и види ама пък минусите много, Санчоооо...Плана е да продължи още три години така че ще видим как ще се развият нещата! Но един ден салама ще се върне...тогава ще имате какво да четете! А сега се наслаждавайте на опита ми за снимка на кораб минаващ през Суецкия канал! Много силно слънце, майка...