Пу си тебе, пу си мене, Пуси Райът!

То голямо бръмчене, братче, по тоя въпрос. Стана вече два - три месеца слушаме как Пуситата видиш ли влезли в църквата и изсвирили нещо средно между молитва към Богородица и "God Save The Queen" на Sex Pistols. А то си беше чисто поругаване на религията, която и аз не обичам, но това не ми позволява да изиграя кючек в Катедралата примерно! Защото както казва Светльо Витков "религията е тази, благодарение на която не носим фесове сега". И като се започна една защита, бацеееее...не е истина. Това западни актьори, певци и прочее известни личности! Това млади (или не толкова млади) ентусиасти ходещи посред нощ и слагащи маски като на Пуситата по паметници. Айде да кажем в София на паметника на Съветската Армия е лесно, но се появи и ентусиаст, който във Варна сложи маски на паметника на Българо - Съветската дружба?!? Това си е бая високо и си иска доста подготовка, включително и алпинистка. Че и със замисъл...с маски бяха покрити лицата на българските жени, които посрещат руските воини. А всъщност акта на Пуси Райът си беше чиста проба търсене на известност (защото съгласете се, че преди това никой не беше чувал за тях, освен може би роднините им и двама - трима познати от квартала им), но този опит се превърна в един много лош сценарий за тях! Сценарий завършил с присъди от по две години за всяка в трудов лагер (бахти...руснаците още имат лагери). Като се замислим обаче, сценарият май си е много добър. Преди ден - два адвокатите на Пуситата казаха, че всичко свързано с групата се регистрира като търговска марка и всякакви артикули започват да се продават и ако някой ги използва без да си е платил за това подлежи на съд. Май идеята е била основно тази...да се завърти някакъв бизнес! В крайна сметка две години ще се трудят в лагера Пуситата, но после ще излязат като милионерки(защото Русия си е един доста голям пазар, пък и тези които ги подкрепят и не харесват Путин са доста).  Това сега значи ли, че ако си купя розова шапка с дупки за очите, трябва да платя нещо на Пусито дето носи розовото? Или ще ме съдят ли адвокатите й? Цялата работа май отива на внимателно замислена PR акция, от която всички ще спечелят, макар че някои ще платят с малко затвор за това!

Мъжка игра!

На мъртвия ми партньор

 

          Всеки път като се кача в ревящия и друсащ ламаринен сандък ме обзема трепетно вълнение! Защото неприятните усещания за тялото и особено за носа ми са временни – зная, че това продължава обикновено около час.

Тръгваме по тъмно и почти винаги стигаме на развиделяване. Водачът е някъде около мен, в пространството зад най-меката преграда на сандъка, усещам го, чувам насеченото му ръмжене, особено когато от него долита неприятната миризма примесена с тъничък дим...

В такива утрини обичайните разходки ги няма. Това е първият признак, че Играта ще се състои. Нашата голяма, мъжка игра! В нея не участват хората с които живеем – те са мили и добри, при тях е топло и весело, но... Играта е нашата истина!

Най-често сме сами – Той и аз. Понякога, особено в по-ранна есен сме много, но другите са ми чужди…

…Сандъкът се кротва, спира да реве и след малко Водачът отваря вратата. Скачам на твърда земя. Бр-р-р! Обикновено е хладно, утрото едва пристъпва през роса, тръни, мъгли и вятър.

Обичам тези минути! Водачът препасва снаряжението си, грабва в ръце тоягата и започваме Играта!

                                                                  *  *  *

Още сме на пътя от който всичко често започва, когато усещам нечие присъствие в гъсталака отдясно. Без колебание влизам, дори не виждам учудения Му поглед. Тръните са като четка, само че не решат, а пробиват, дерат, бодат... Затварям очи – не ми трябват, носът ми е пътеводител. „Компасът” в главата ми работи ювелирно, тръгвам на юг и вече усещам плячката пред себе си, дори я чувам! Удвоявам усилия. Плячката – шарена, топла, жива и уплашена, е от онези, дето търсят голо място – това ще и позволи да отиде в другото измерение, недостъпно за мен...

Там обаче, властва Водачът - сякаш протяга ръце и връща плячката на земята! Знак за това е гърмът – единичен, или понякога двоен, като правило зад гърба ми, защото аз вече тичам по посока на протегнатите ръце на Водача. Същите тези ръце, които, като им занеса плячката, ласкаво ме потупват по главата и „рошат” ушите ми, докато чувам:

-          Браво, Зоро! Добро момче! Най-доброто куче!

Когато бях малък тези думи ми носеха и нещо за хапване, но сега сме в Играта и

няма място за гевезелъци – Тя е мъжка игра!

 Сп. „Лов и риболов”, юни 2011г.                                                               Станко Станков