Напоследък
имам много време да мисля. Получи ми се така че работата ми позволява хем да работя,
хем да имам време да мисля за много неща, мноооого дълго време. И напоследък се
сещам много за хората които вече са си тръгнали от нас и по - специално за мои
близки и приятели. За дядо ми, за бабите ми, за Евгени Кръстника, за Бати
Петьо, за Мамчето, за Вильо... Не знам на какво се дължи това? Може би точно на
това, че имам много време да мисля. Защото освен че всекидневно мисля за
семейството си явно ми остава свободно време да мисля за тези които ги няма
вече, да кроя планове за бъдещето и други такива. И се хващам, че винаги мисля
само за хубавите неща, които съм преживял, чувал или преживявал заедно с тях.
За дядо Наско, който когато бяхме малки ни водеше на разходки в гората, която
беше на метри от апартамента на баба и дядо във Владиславово, как един път
намерихме там едно болно конче и той му даде някакви билки. На следващият ден
кончето го нямаше. Не знам дали е умряло или не, но той погали мен и брат ми по
малките ни детски главици и каза „Видяхте ли момчета? Вчера се погрижихме за
кончето и то днес се е прибрало вкъщи!”. Или как звънеше от Ботево на маминка
по телефона и и викаше „Айде, Фанче, идвай си вече тука че от пържени яйца
започва да ме сърби под мишниците!”. Перушина му никне, разбирате ли? Или как
го виждах да се прибира, когато вече живееха в нашият апартамент след като
майка ми и баща ми се разделиха. Винаги елегантен със панталон и сако, а зимата
с коженият си балтон и коженият каскет. Сещам се и за маминка Фанче...един от
най – ясните ми спомени е как след като с брат ми се събудим сутрин навсякъде
мирише на топли палачинки с прясно мляко. Много обичахме тази закуска, пък и тя
винаги ни угаждаше за това. Другият ми ярък спомен е как след като следобяд в
продължение на час с брат ми не заспиваме и се боричкаме в леглото, точилката
„заиграва” по задниците ни за няколко секунди и след десет минути сме заспали.
Няма „не искам”...във Владиславово се спеше следобяд...по закон! Дойдоха
двамата да живеят при нас и да ни гледат точно в годините в които израствахме,
бяхме тийнейджъри, скитахме по цели нощи и дни и имахме „собствено мнение”. И
лампата на село и в града никога не гаснеше...докато не се приберем и двамата
вкъщи маминка никога не лягаше да спи. Ние се прибираме сутринта, тя си ляга
сутринта! Сещам се и за маминка Марче. От нея също имам много спомени, от
модерните хотели на Златни пясъци, където тя работеше и където не можеше да ме
извади от басейна на „Хавана” даже и за обяд, през стаята за „курортисти” в
апартамента им във Варна, където като малък си играех с източногерманчета без
да се разбираме въобще, та чак до последните ни щастливи детски и тийнейджърски
години на село. Пълни естествено пак със скитания до посред нощите из село, че
и из околните, когато съумявахме да извадим магарето и да го впрегнем без да се
събуди нито дядо, нито маминка. Увивахме копитата му в парцали да не се чува
като ходи...луда работа. А то после, каквото беше плашливо, в ясна лунна нощ
спираше и се запъваше на всяка орехова сянка по пътя до съседното село...а
орехите там по пътя са много! Отнемаше бая време... Тя беше и първата, която ми
заби няколко звучни шамара, когато в трети клас решихме че сме достатъчно
големи да пушим цигари и пушихме „двупосочна” Варна” пред гората на баира срещу
селото, без да се сетим че нашата градина гледа точно натам и маминка много
добре може да разпознае по дрехите кой точно опъва цигарките отсреща в лещака.
Другият човек за който се сещам постоянно е Евгени Кръстника (Кръстника, защото
беше кръстник на сватбата на татко), който беше познат и наричан от нас просто
Евгенито. Евгенито беше душа човек. Винаги готов за парти, но и за яка работа
ако се наложи. Според мен този човек, беше работил всичко каквото може да се
работи на света. Аз лично се сещам че в първите ми спомени той внасяше коли от
някъде си, после бачкаше докер, после на някакво корабче, после имаше магазин
за дрехи втора употреба, а накрая и фирма за покупко-продажба и строителство на
недвижими имоти. Може би и затова винаги казваше „Не ме лъжете, работници мои,
защото ще ви хвана. Аз не съм се родил шеф на фирма...извървял съм пътя от
докер до тук. Така че всички номера и пинизи са ми известни!” Обичаше да си
угажда, но и винаги помагаше на приятели щом имат нужда. Така и не можехме да
отидем заедно на концерта на Металика. Отиде си много млад...на рожденният ден
на децата си! Икономическата криза съсипа бизнеса му, банките започнаха да го
търсят за заемите и третият му инфаркт го отне завинаги от нас! Чувствам се
супер виновен, че не се обаждам на Мариянка (съпругата му). Все не ми остава
време...трябва да намеря следващият път като се прибера...и не само за
нея...има и други близки хора на който не съм се обаждал скоро. Напоследък
понеже работя в морето осъзнах какво и да си сам сред хора. И постоянно се
сещам за бати Петьо. Той там си и отиде...в морето. Той беше човека с който
майка ми живеше много дълго време след като се раздели с баща ми. Със сигурност
ако не си беше отишъл така нелепо все още щяха да са заедно. И сега го
виждам...с дънките и бялата риза, винаги разкопчана с едно копче повече от
приетото, зеленият москвич, бос през лятото и все усмихнат и шегуващ се. Той
беше и човека, който даде на Вильо безумната идея да разходи кучето на майка
ми, Роко, бос около блока, защото видиш ли било лято. Вильо естествено намери
най – голямото дъно от бутилка и стъпа на него, разряза си крака и по този
начин прецака последната ни вечер по плажните дискотеки и така чаканото
посещение на „Оскара” – култово заведение по него време. Само един път видях
бати Петьо много ядосан и то беше, когато майка ми го беше излъгала за нещо.
Беше на секунди да си тръгне и да не се върне повече. Покрай него успях да се
запозная и с Мамчето и Вильо...майка и син, който също вече не са сред нас.
Мамчето всъщност се казваше Силвия, но не знам защо след като прекарахме около
месец през едно далечно лято, когато тя и семейството и бяха на гости на бати
Петьо и майка ми, започнах да я наричам Мамче. Може би, защото заедно пяхме
„Ауууууу, от глад умирам...”, когато Развигор Попов мина покрай нас на плажа
във Варна! Така и си остана! Тя пък ми викаше Марти, както викаше и на дъщеря
си, Марта. Това предизвикваше обърквания постоянно и на повикването „Марти”
винаги се отзовавахме двама. Мамчето беше жена на средна възраст с душа на
момиче. Вильо беше момче отворено към света, винаги усмихнат и с дяволит поглед
и все готов за купон. Винаги ще помня един диалог между тях. Мамчето вика
„Вильо, затвори прозореца, че е студено навън.” и Вильо вика „И като затворя ще
се стопли ли навън?” последвано от див смях и от двамата. А какво друго може да
се очаква от семейство, чиято котка беше наречена с двузначното име Пуси! Въобще
цялото им семейство са супер готини...може би защото имат кръвна връзка с Лазар
Добрич – създателят на българският цирк – а артистичните натури винаги за
забавни и нестандартни. За съжаление и двамата също ни напуснаха...Вильо имаше
проблеми, които така и не можа да преодолее, а според мен Мамчето просто не
можа да го прежали (ако въобще някой може да прежали смъртта на детето си). Но
аз ги помня и тях...остроумният Вильо и Мамчето...винаги готова да те разсмее,
но и да те постави на мястото ти със сарказма си, с който стреляше точно като
снайперист.
Та така всички
тези хора ми липсват. И „хващайки се” че мисля само за хубавите преживявания с
тях разбирам откъде идва хорската мъдрост „За мъртвите или добро или нищо!”
Просто няма как да си спомняш с лошо хората, които са ти били близки и са те
докоснали по някакъв начин! Винаги помниш хубавите моменти с тях! Не съм много
сигурен защо написах това, но ми олекна. Мир на праха ви! Спомняме си за Вас и
ви обичаме! Някой ден, но не сега, ако има такова нещо като „отвъдно” ще се
видим отново! Амин!
