Да изчезнеш яко Дим (Дуков) в държавата на хейтърите!

Днес света напусна Дим Дуков! Интелигент, нестандартен, изобретателен, с чувство за хумор,  добър бизнес нюх и ХОМОСЕКСУАЛИСТ! Естествено последното нещо което написах е най - известното за него и веднага провокира хиляди и хиляди коментари във форуми и страници с новини, повчето от които за съжаление оставени от малки смачкани същества, живеещи в малък смачкан свят и наречени от обществото "хейтъри". Хора, които нямат срам от Смъртта и обругаващи всичко и всички без да видят те каквите какви са - изкривени от злоба и от това, че не са могли да се реализират даже и до чистач на кенефи! Сега всички от тях, които прочетат това, ще кажат "Ей го на тоя педал, защитава умрелия педал!" Ами мога да Ви уверя, че не съм, жена ми може да потвърди! Ако някой още не вярва да си мие зъбите и да идва! Не мога да разбера откъде произлиза всичката тази злоба към различните хора (под различните не визирам само хомосексуалните) и защо, щом не ги харесвате, не си мълчите просто! А не да оставяте коментари от сорта "я някой да ме просветли с какво точно е известен този индивид? Ами ето с какво: С извращенията си като монах, водещ на една простотия наречена Голямата уста и участието му в още по-голямата простотия Вип Брадър. Интелектуалец бил, умен бил,лъчезарен бил,усмихнат бил,образован бил и прочие хвалебствия? Може и да е бил добър, ама какво го изкарахте по-свят и от Господ", " Спина не прощава никому."," каква да ни е държавата, щом индивиди като този се възхваляват така!", " Много бил велик Дуков. Като си отиде се оказа, според коментарите Ви, че едва ли не е един от учениците на Христос. Какво е направил?! Известен с това че е известен. Подгответе си коментарите за Пищова (лъчезарен, духовит, конкурси, усмихнат), за Минчев (усмихнат, елегантен, широко скроен, конкурси) и прочие и прочие. Какво са направили за обществото - подтикване към затъпяване, оскотяване и ******. Айде моля Ви!" и други от сорта. Има по света много известни и неизвестни хомосексуалисти, които са постигнали неща каквито голям процент от нас никога няма да постигнат и това че са обратни не ги прави по - долни от нас. Просто са различни! С какво хора като Нийл Патрик Харис (Барни от "Как се запознах с майка Ви"), Елън Де Дженерис, Елтън Джон, Рики Мартин, Джордж Майкъл, Фреди Меркюри, Адам Ламбърт, Йън Макелън (да хейтъри...Гандалф също е обратен) стоят по - ниско в обществото спрямо "хейтърчето" от Интернет - форума? Ами с нищо...даже са на светлинни години напред! За съжаление в малка  и злобна България интелигентните и умни хора или напускат държавата при първа възможност или умират - непризнати и охулени!  Както са казали навремето мъдри хора "За мъртвите или добро или нищо". Почивай в мир, Дим!

Фен или фанатик?

Като почти всеки млад човек в момента и аз имам предпочитания към някой футболен отбор. В моя случай това е Манчестър Юнайтед! Клуб, който е имал и върхове и спадове, велик клуб с велики играчи и напоследък не толкова велик треньор! Съответно и аз като повечето хора имам регистрация във Фейсбук, където споделям мисли, снимки и емоции с приятели и неприятели. Именно там и намерих няколко човека фенове на Юнайтед и покрай тях се озовах на среща на фен - клуба във Варна в реалният живот и в групата на феновете от Варна във виртуалният живот (разбирай Фейсбук, много ясно)! Досега не съм членувал в никакъв феи-клуб, нито съм виждал фен-клуб в действие, но от приятели с които съм говорил и които членуват във фен клубове на други английски отбори, съм чувал че основното в събирането в чест на някой мач и изглеждането му заедно с другите почитатели на клуба. Също така и ходене на мачове, основно около България ако има, защото иначе много скъпо излиза. Отидох заедно с един колега и приятел (също фен) на тази среща и там установи няколко неща. Установих, че идеята на нашият фен-клуб е да се занимава основно с оцеляването си като признат клуб от централата на Манчестър Юнайтед, защото за да те признаят трябва да имаш поне 100 члена. В момента са мисля че беше около 91. Трагедия. Председателя Емо даже бил регистрирал сина си, майка си, жена си и половината рода за да има бройки. Другото с което се занимава фен - клуба е популяризирането на идеята "Манчестър Юнайтед" чрез построяване на детска площадка и организиране на футболен турнир за деца - сираци! То хубаво ама аз лично не виждам как ще се разрасне този фен - клуб. Първата и основна причина са парите - 120лева на година, Погледнато реално не са много, но когато си с малко дете са си бая сума. Не се оправдавам лично, Даже и да бях ерген пак нямаше да ги дам, защото това членство не ми дава нищо реално освен комплект сувенири от Юнайтед, които мога да получа и ако се регистрирам сам през интернет в официалният сайт на Юнайтед! Не виждам смисъл да дам още 40 лева за членство в българският фен клуб, за да имам право на билет за мач на Олд Трафорд! Понеже правото на билет не вади 1000 лева за отиване и спане в Англия! Така че погледнато от моята камбанария изглежда така - давам 120лв. на година за да си гледам мачовете вкъщи или с приятели и да чувам приказки че съм член на фен-клуба, пък не давам пари за благотворителност! Така че без мен там! Съжалявам че няма да попълня бройката, но не виждам смисъл! А относно групата във Фейсбук...мега дебилно място! В него само се въртят разни снимки на футболисти с прехласващи се по тях девойки и малоумни постове от сорта на "1. Любим отбор 2. Любимо първенство..." и други такива. Ами няма нужда...аз лексикони попълвах в 3-ти клас! Ако искате сърдете ми се, ако искате недейте...Ваше право е! Аз пак ще си гледам Юнайтед по телевизията и ще преживявам с отбора, но нямам намерение да си натоварвам и без това претовареният живот с ненужни неща! Емо...нищо лично към теб или когото и да било! За теб това е призвание...следвай си го и си го гради както ти харесва! Glory, Glory Man United!

Операция: Черен март!

КОГА?: От 01.03.2012г. до 31.03.2012г.

ЗАЩО?: Заради продължителните кампании засягащи цензурата в Интернет, а именно S.O.P.A., P.I.P.A. и A.C.T.A. Затварянето на Интернет страници като MEGAUPLOAD с обвинения за "пиратство" и "създаване на конспирации" трябва да предприемем мерки срещу всички компании производители на филми, музика, книги, вестници и списания, както и други медийни компании. През март излиза първият икономически доклад

КАК?: През целият месец март не купувайте никакви списания, вестници, не теглете музика (легално или нелегално), не гледайте филми в киносалоните, не си купувайте нито едно DVD или видеоигра, не си купувайте нито една книга. Дори и много да искате да си купите нещо, изчакайте до април. Да покажем на всички правителства, че можем да влияем на икономиката - малко или много и че нашият протест може да се види в икономическите им доклади.

ЛОЗУНГА НА ТЕЗИ ДЕЙСТВИЯ - "ПРАВОНОСИТЕЛИТЕ НЯМА ДА БЪДАТ ТОЛЕРИРАНИ, ДОКАТО ИНТЕРНЕТ Е ЦЕНЗУРИРАН!"

СВАЛЕТЕ ТАЗИ СНИМКА И Я РАЗПРОСТРАНЕТЕ НА КОЛКОТО МОЖЕТЕ ПОВЕЧЕ МЕСТА ИЗ ИНТЕРНЕТ! НУЖДАЕМ СЕ ОТ ПЪЛНА ПОДКРЕПА!

Ако си мислите, че това не Ви засяга погледнете следният факт. Създателите на сайта MEGAUPLOAD са от Нова Зеландия. На 19.01.2012 година, те бяха заловени и депортирани в Америка и ще бъдат съдени за престъпление, което не съществува в тяхната страна от закон, който се още не е гласуван в Нова Зеландия! Представете си какво ще става със всички ако споразумение като ACTA влезе в сила!

We are Anonymous! We are Legion! We do not Forgive! We do not Forget!

ПЕНЕЛОПЕЯ (Тъканоликата)

 Вечер тя лежи на брега и се отдава на морския прилив за да потуши пожара на страстта, кипящ в младото и тяло... Онзи неистов зов за мъжка ласка, изгарящ я с години, взривяващ копнеещата и плът в опита си да изтрие от съзнанието и образа на любимия...  Денем неуморно тъче платното... Само с нейния образ. Като свърши с него ще изтъче и образа на бъдещия си жених...
    Бъдещия? А нейния? Одисей? Нима е загинал, няма ли го? „О, Богове, защо мълчите?”
    Жив е! Всичко в нея крещи, че е жив! Затова го чака цели двадесет години ! Затова нощем разплита собствения си образ, изтъкан на платното! До другия, на бъдещия избранник никога няма да стигне! Защото изтъче ли го ще трябва да изпълни обета и да се омъжи за него! Колко ли пъти е изтъкала  лика си? Тъканоликата, така я наричат вече...
    Нищо, нека! Той ще си дойде! Може би е съвсем близо. Дали платната на кораба му не се виждат вече? Тичай, тичай Пенелопея! Към морето! Там, в прегръдката му ще угасиш страстта, там, откъдето го очакваш...

 ... Събуди го ударът в борда, прогонил моментално съня. Корабът стенеше и вибрираше в прегръдките на стихията. „Дълбоко съм спал за да не усетя, докато не ме „хвърли” в борда!”- Помисли, скочи, нахлузи „канадката” и хукна по трапа (корабна стълба) към мостика.
    Един поглед му бе достатъчен да оцени ситуацията – шест-седем Бофорт (скала за оценка на морския статус)! Море и небе бяха на път да се слеят в една сива пелена, жестоко раздирана от свиреп „норд-ост” (североизточен вятър)! Питащият поглед на командира на кораба го отведе при щурмана, над картата. Подхождаха към пролива Доро от юг. Да се скрие в Пирея? „Хайде бе, моряци сме!” А моряците се крият… а, ето го и скривалището! Малка, закътана бухта (малък залив) на южния бряг на остров Евбея се наби в опитното му око. „Каристос”, гласеше надписът, обозначаващ името и. „Христос, спасителят”? – мина през ума му. Бе „отворена” само на юг – чудесно укритие при щорм от северна четвърт.
 Следващата им дестинация бе турското пристанище Измир, запас от време имаха достатъчен, нямаше място за риск. А и на борда на учебния кораб практикуваха шестдесет негови кадети, почти деца.
    - Командир, ето ти местенце – влизаме, „седем ключа на вода” (дължина на отдадената котвена верига – един ключ е равен на 25 метра) и ще ловим риба докато Нептун се налудува! Щурман, курс към бухта „Каристос”!
    Още предната вечер всички прогнози бяха лоши. Над Румъния бе „опънал снага” обширен антициклон, а в района на остров Кипър се „мъдреше” дълбока депресия.  През нощта вятърът бе тръгнал да „пълни чувала”.
    В малкия залив завариха девет кораба с водоизместимост до пет хиляди тона. Такава е практиката на „мъниците”, особено когато са без товар – при влошаване на времето се крият на защитени котвени стоянки.
        - Отдай дясна котва! – Звукът на сгромолясващата се през клюза (отвор през който преминава котвената верига) котвена верига е песен за моряка. Край на вахтите, почивка, може и по бира след вечеря, и карти да „хвърлим” – отмор!
    – Командир, въведете режим на водата! Десет минути преди хранене и половин час за миенe на съдовете след това. Забранявам пране и къпане! Който иска душ – включвате му пожарна помпа, размотава шланга и – на солена баня!
    - Ама господин капитан първи ранг, то утре времето ще „падне”, вода има достатъчно…
    - Изпълнявайте! И се молете да не стане така, че да пропуснем Измир въобще! Ял съм подобни „попари” дори и в нашето море!
    Ама че командир му се падна, хем неопитен, хем боязлив, хем на моменти „тихо” опърничав – само когато върши глупости. В Месинския пролив докато го усети, вкара кораба в зоната за насрещно движение – пазел някакви рибарски лодки, да не ги обърне вълната от вълнореза! А че глобата за нарушението стига до десет хиляди долара - нехае! Идваше му да запише във вахтения дневник „Поех управлението на кораба!”, да се подпише и да направи командира най-обикновен пасажер до края на рейса.

*      *      *

Люлка? Не – буря! Или… Господи, какво става? Тътен някакъв, предзнаменование за нещо лошо, тревога, неосъзнато чувство за беда!
    Сънят избяга без да остави ясно усещане. Освен тежест някаква, болезнена и лепкава, предчувие за нещастие…
    Стига! Хайде, на работа! Там, в служебната въртележка ще се стопи всичко – и сънят, и тревогата. Пък и времето ще притича по-бързо до вечерта.
    Краката и сами я отведоха в черквата. „Боже, пази го! Толкова трудно го приех, толкова хорски приказки чух, толкова ми се струваше като филм, и тъкмо стана действителност, истина, а сега? „Морето, морето…” - наслушах се на това море, мразя го! Доскоро мислех, че е само то, че аз съм нещо временно, придатък негов… После сякаш повярвах, или поне така ми се струваше, че съм поне равна с това проклето море!”
 Свещта гореше измъчено, с пукане и дим. Телефонът му упорито стоеше извън обхват. Съобщението, което му изпрати преди два дни гласеше кратко: „Къде си? Обичам те!” В отговор – тишина!
    Денят се препече под юлското слънце от изток на запад и бавно си тръгна. Тръгна и тя – уморена, изгубена в догадки, и терзания… Има нещо, нещо лошо сякаш витае около нея… Не! Над него е! „Боже, колко пъти го изпраща на море и никога, никога не се е чувствала така!” „Беда, беда”, сякаш тиктака в душата и дяволски шепот…
    Усети се пак в черквата. Телефонът сякаш я изтръгна от унеса - ето го!
 „В един залив на остров Евбея сме. Буря. Чакаме подобряване на времето. Обичам те!”
 Най-после! Онова обаче, тревожното чувство, остана…  


*      *      *

През целия ден на най-високото възвишение на остров Евбея бе кацнало малко, бяло облаче. Стори му се интересно – не мърда, не расте, не се смалява – сякаш нарисувано стои. Късно разбра, че всъщност този факт е останал в съзнанието му без да го впечатли.
Пиеха по чаша бира, когато нещо накрени (крен – напречен наклон на кораба) кораба и започна да го върти – като че влекач се бе опрял в борда и ги тласкаше нанякъде! Свиренето на  вантите (корабни въжета, крепящи мачтите), макар и позакъсняло го подсети за облачето. Изтича на шкафута (част от корабната палуба, по двата борда, по цялото протежение на кораба ) - малки чевръсти „торнадо” от прах и камъчета слизаха стремглаво по стръмния бряг, разпиляваха се над залива, а  вятърът късаше пяна от водната повърхност и въртеше кораба като перце! От облачето нямаше и следа… „Бора!  Най-скапаното нещо, което може да те застигне в близост до високи брегове!” – казваше даскалът им по хидрометеорология, величан с прякор „О’Кея”.
- Бойна тревога! – Чу собствения си глас. От първия си командир на подводница бе запомнил: „В екстрена ситуация, преди да помислиш за незабавни действия обяви бойна тревога! Така след минути навсякъде ще има хора, които да изпълнят следващите ти команди.” Това се бе превърнало в безусловен рефлекс – и в съня си го бе правил, а жена му се смееше после…
- Корабът готов за бой! Готови машини! – сега всичко зависеше от поведението на отдадената котва – ще „държи” ли разлюляните хиляда и сто тона, ще дрейфи ли (преместване на котвата по морското дъно вследствие на натоварването), и ако да – ще отдават ли още верига, или ще я откачат и оставят в морето, ще отдават ли втората котва, или ще удържат кораба с машините? Защото място за излизане от залива няма – „навън” вилнее щорм като по учебник!
Сигналчиците докладваха, че анемометърът (уред за измерване на скоростта на вятъра) зашкалва, значи скорост на вятъра – над тридесет метра в секунда (сто и десет километра в час). Свиреп! Корабът се въртеше около котвата като разярен бик. В залива вълната стигна три бала, на по-малко от два километра от брега. Котвата „държеше“. Засега.
Това, за жалост не бе нито всичко, нито гарантирано.  През деня заливчето се бе напълнило с малки кораби, като супа топчета. Необходимо бе да се води непрекъснато наблюдение и за тяхното „поведение”, защото фактът, че „твоята” котва  „държи”, не означава, че някой съсед няма да ти се натресе в борда, защото неговата котва дрейфи, или се е скъсала. С настъпването на нощта опасността нарастваше...

*      *      *

Гордостта и не и позволяваше да сподели тревогите си. Такава бе, така бе възпитана, такава я обикна и той – всеотдайна, но горда, готова да помогне на всеки, без да търси признание. Не и да моли, нито да сподели, особено за себе си. Можеше да потърси колеги, да попита негови съвипускници от най-високите етажи на командването на флота...
„Не!” Да проявява слабост нито е учена, нито иска. В един момент я  грабна увереност: „Точно той, такъв, какъвто си го познавам няма да се предаде пред нищо! Та на него там му е стихията! В морето! Достатъчно е само да загледаш очите му, когато заговори за нещо, случило се там, някъде, някога! Светят, че и артисва!”
Децата сякаш усещаха състоянието и. Опитваха се да се доберат до причините за тихото безпокойство, царящо у дома, питаха обажда ли се и получаваха все положителни отговори. И все пак вършеха всичко без подканяне и напомняне, като машинки – да не повярваш! Усещаха, а си знаеха, че мама ги щади – големи бяха...
Настъпи четвъртият ден. „Онова” оставаше... През нощта я душаха огромни пипала -  лигави и студени...


*      *      *

Малко след полунощ два от корабите започнаха да дрейфуват. И двата се снеха от котва и започнаха да маневрират в залива. Но докато на единия екипажът бе български, имаха с него постоянна връзка и научаваха намеренията на капитана му, другият бе направо пират. Тръгна да пресича курса им от надветрената страна, на не добре разчетена дистанция, стихията го понесе към тях, върху котвената им верига! Предупрежденията им в ефир останаха глас в пустиня – огромното, петхилядитонно „желязо” се носеше страховито към пет пъти по-малкия учебен кораб! Ясно се виждаха вече хората през финестрините (корабен прозорец) му.
Стомахът му се нави на руло. Грабна трубката на радиотелефона и на кралски английски, в забранения за разговори шестнадесети канал попита онзи капитан дали не си е купил сертификата в местния супермаркет? Отсреща сякаш увеличиха хода. Разминаването стана на по-малко от петдесетина метра – нещо недопустимо, дори в добро време! Кълбото в стомаха му се развиваше – като пипало.
Към четири часа вятърът започна да пада осезаемо – „влезе” в скалата на анемометъра. Записите на системата за глобално позициониране показваха, че корабът се е „въртял” около котвата на цели сто и петдесет градуса! Съседите стояха стабилно на позиции. Можеше да си позволи да слезе от мостика. Не и да почива, разбира се.
На другата вечер историята се повтори, но много по-слабо и за кратко. Обстановката в Северен Егей обаче, не позволяваше продължаване на рейса. Пропуснаха Измир, тръгнаха на петия ден, право към дома. Имаше малко консерви и сухари за храна, а на дъното на цистерните за питева вода се плацикаха по двеста- триста литра „ръждива” вода...
...Месеци след това негов възрастен колега, чийто внук бе едно от онези шестдесет деца – кадети на борда на учебния кораб му сподели:
- Кептън, моят внук ми каза: „Дядо, тогава ако, не беше Той щяхме да се издавим като котета!
Не коментира. Спомена за циганката, дето го хвали...

*      *      *

„Връща се!”
Когато разпозна платната на кораба се сети за своето платно – тъканото. На него, за кой ли път бе изтъкан само нейният образ! Той се върна и строши оковите на тежката клетва!
А тя го дочака! И се превърна в легенда. Легендата за тъканоликата.





   Капитан първи ранг Станко Атанасов Станков
   офицер от резерва на БА